Теоретично, теорията по нищо не се различава от практиката. Но на практика не е така...

ИСЛАНДСКА САГА
orc_chieftain
Или

Разказ за Нафи, син на Груфнир
(от сагата за Свинлауге Свинския Дроб)

Един човек се наричал Груфнир от Хаврефиорд. Баща му се казвал Груфи Свинската Зурла, той се падал племенник на Свейн, сина на Сверкер Свинята, който пристигнал в Исландия заедно с хората на Гудмунд, сина на Гудлейф, а по-рано живял в поселището Свинторп в Норвегия. Но за него нищо не се говори в тази сага.
Когато Груфнир умрял от колики в червата, неговият здрав дом се паднал на най-големия му син, на име Нафи. Нафи имал двама доведени братя, Нифи и Нуфи, които Груфнир припознал от робиня на име Свиндис.

Живял в Хауге берсерк на име Улф Сивите Гащи. Нравът му бил свадлив и се говорело, че бил върколак. Той убил и изял бабата на Астрид Червеното Покривало, когато лежала в треска, а самата Астрид отишла да търси овцете и за това на Общия сбор го изгонили от страната, но той не пожелал да замине. Когато го прихванало, той се явил в поселището Нифгард, където живял Нифи, приближил към неговата землянка, покрита със слама и казал – „Излизай, Нифи, ще се сражаваме!” Но Нифи знаел, че берсерките са нечестни в боя и отговорил – „Нямам желание да се бия с тебе, Улф, върви си по пътя”. Тогава Улф духнал с такава сила, че издухал сламата от землянката и скочил долу. „Е, сега появи ли ти се желание?” „Появи ми се желание да се премеря с тебе, кой бяга по-бързо” – засмял се Нифи и се втурнал да бяга. Той тичал бързо и когато дотичал до Хаврефиорд, помолил Нафи да му даде убежище. „Ще те пусна Нифи – отвърнал Нафи – защото камъкът е по-здрав от сламата, а ти си ми доведен брат”.

Улф не преследвал Нифи, защото редом било поселището Нуфгард, където живеел братът на Нифи, на име Нуфи. За това, как този Нуфи бил убит в залива Скяфанди, се говори в „Сага за Торд, сина на Тормод”. Землянката на Нуфи била покрита със съчки, а отгоре била закрепена конска глава. „Излизай, Нуфи, не бъди такава баба, като твоя брат Нифи!” – казал Улф и започнал да духа. „Стига си пърдял, Улф, и много не се надувай – казал Нуфи – ами си върви от тук с добро!” Улф тогава духнал така, че разхвърлил всичките съчки от покрива и скочил в землянката, но се подхлъзнал на плоския камък, а Нуфи скочил на коня и препуснал към брат си в Хаврефиорд. Той още не знаел какво се случило с Нифи. Нафи и Нифи, като видели Нуфи, го пуснали и започнали да точат копията, знаейки, че сега Улф ще ги търси и тука те ще успеят да си разчистят сметките с него.

Когато Улф Сивите Гащи се явил в Хаврефиорд, вече се било стъмнило, но той виждал в тъмното, като всички берсерки, и видял, че домът на Нафи е здрав. Тогава той се пременил в овча кожа, както ходят ратаите и почукал на вратата. „Кой е там?” – попитал Нафи. – „Отвори, Нафи, аз съм Бергльот Беззъбия” – профъфлил Улф. В това време наблизо минавал Торбьорн Щуката, син на Торлейв, син на Тюри и викнал – „Той със сигурност няма зъби, само бивници!” „Не трябваше да казваш това” – отговорил Улф и отсякъл главата на Торбьорн Щуката. „Проклет да си, Улф” – казал Нафи иззад вратата. Тогава Улф се покатерил върху покрива на къщата на Нафи и погледнал в димника. „Не се горещи, Нафи – казал той – Дай да те успокоя” „Аз няма да се горещя, ама ти ей сега ще кипнеш” – отговорил му Нафи и братята с копия закачили Улф, дръпнали го в къщата през димника и като го хвърлили в котела с вряща вода за бирата, който стоял на огнището, затворили капака. Говорело се, че Улф изпод капака произнесъл вийса*, но в тази сага я няма.
На сутринта Нафи отишъл до полето за Общ сбор и казал всичко, както си било.
На това завършва разказа за Нафи.

---

*Вийса — най-често осемстишие, съчинено по правилата на скалдовото стихосложение.

АМУРСКИ ЗВЕРОВЕ
orc_chieftain
Като се събуди сутринта, Мечокът се протегна, почеса се по тумбака и изпълзя от бърлогата. Амур блестеше в лъчите на изгряващото слънце, вятърът свиреше във върховете на кедрите, а утрото обещаваше да е прекрасно. Мечокът орева тайгата, за да събуди комшиите, строши, както си му е реда, и без това потрошената от мълния брезичка, и се отправи към водата да се измие. Тъкмо беше започнал да си мие зъбите, когато усети, че на рамото му легна нечия мека лапа. Мечокът леко се напрегна. По принцип, той не се боеше почти от никого.
Единственият звяр, който му доставяше неприятности, беше Тигърът. Но той не би се прокрадвал така изотзадзе. С Тигъра те си изясняваха отношенията открито, честно и по мъжки, а най-важното – колкото се може по-шумно.
- Ей, кой се ебава там? – спокойно попита Мечокът и изжабурка своята паст. Пускайки във водата проскубаната ондатра, която работеше при него като четка за зъби, Миша се обърна, възнамерявайки да обясни на неизвестния глупак, защо с мечките следва да си вежлив.
- Хм-м-м, - сдържано каза Стопанинът на Тайгата, гледайки седящата на задни лапи Риска. От Риската мечокът не точно че се боеше, ама просто не обичаше да се занимава с нея.
Първо на първо, тя се падаше далечна роднина на Тигъра, а с Тигъра Миша с стараеше да се бие не по-често от веднъж в месеца. А второ, Риската и сама по себе си не беше цвете. Веднъж, когато беше млад и глупав, мечока се сдърпа с една такава, с пискюлчета. Той и до сега се събуждаше облян от студена пот, спомняйки си как препускаше из гората, блъскайки се в дърветата, за да изтърси от гърба си виещото кълбо ноктяки.
- Риске, на тебе… в смисъл, ВИЕ какво?
Риската погледна Топтигин с невъзможно кръглите си жълти очи и учтиво измяука:
- Михаил, да ви се намират моркови?
Миша почеса глава с тежката си лапа. Не всеки ден сабален, по никое време, ти се домъква рис и моли за зеленчуци. „Тя к’во, диета ли спазва?” – помисли си мечокът, а на глас попита:
- А на вас, простете, за какво са ви?
- Как за какво? – учуди се котката, - За да ги ям.
- Отслабвате ли? – донякъде нетактично се поинтересува мечокът.
- Защо да отслабвам? – продължи да недоумява Риската. – Гладна съм.
„Интересна работа”, - трескаво съобразяваше Топтигин. – „Къде точно тия копеленца-пчелите са събирали меда, който вчера откраднах от тях? И хем малко изядох”.
- Поправете ме, ако греша, - преливайки от вежливост се осведоми Миша, - Но рисовете, струва ми се, ядат месо?
- Ама това са рисовете, - мило се усмихна котката.
„Аз се побърквам”, - разбра мечокът, но с нищо не го показа и, придвижвайки се странично към дърветата, зададе най-важния въпрос:
- А, позволете да се поинтересувам, ВИЕ самата каква ще да сте?
- Как каква? – още по-широко разтвори очарователните си очи Риската. – Ох, Миша, толкова сте смешен. Ами че аз съм Комата/Зайче!
Мечокът спря да се катери нагоре едва когато усети, че върхът на кедъра опасно се клати.
- Зайче… - повтори Стопанинът и глупаво се изкикоти. Най-много от всичко го плашеха очите на котката – кръгли, жълти и чисти.
- Миша… Ми-и-иша… – донесе се от съседното дърво. Мечокът се обърна и дълбоко въздъхна: - А ти кой си ни тука, катеричка ли?
Вълкът беше по-лек, затова беше успял да се качи по на високо. Сега висеше, обхванал стъблото с предни и задни лапи и трескаво се опитваше да обвие около кедъра късата си опашка.
- На тебе ти е смешно, ама тя първо при мене дойде!
Двамата помълчаха.
- Миша, слушай, а как се държиш така ловко за дървото? Че на мене лапите ми отекоха и сега като се изтърся…
- Забивай нокти, - отговори мечокът, чувствайки, че и той самият май няма да виси дълго. Че нали отдавна вече не е меченце… – С-сивия, нали скоро не сме имали пожари? Да не би да се е надишала с някакъв пушек?
- Абе нямаше пожари, и аз си го помислих – с измъчен глас отговори Вълкът.
- Тогава не разбирам. Слушай, трябва да се направи нещо. Само побъркана риска ни липсваше в гората. Пак добре че се смята за заек. Ами ако реши, че е хермелин? Тогава ще видим зор.
Вълкът потрепери. Даже по суровите мерки на тайгата, хермелинът се считаше за звяр не по зверски лют.
- Абе спор няма… – двамата пак замълчаха. Внезапно вълкът някак нехубаво погледна надолу и подвикна на Топтигин: – Миша , Миша бе… Ами че тя се катери при тебе…
Мечокът с ужас се огледа и видя под себе си усмихващата се муцуна с бакенбарди.
- Аз, такова, за морковите… – вежливо каза Риската, – Че вие така бързо се покатерихте на дървото, аз даже си помислих, че съм ви обидила с нещо…
- Не-не, ама моля ВИ се, това е просто такава китайска гимнастика за отслабване, – бързо отговори Михаил Потапич.
- Като на Вълка ли? Той също много бързо се качи на дървото.
- Ами че той ме научи! – с измъчена усмивка отговори Топтигин.
- Оле, колко интересно. Та какво относно морковите?
Мечокът трескаво съобразяваше. Някъде беше чувал, че лудите не трябва да бъдат тревожени, защото могат да почнат да буйстват. Представяйки си буйстващата Риска, Стопанинът едва не се изтърси от кедъра. Значи ще казва, че моркови той няма, никога не е имал и въобще не ги яде, не бива.
- А-а-а… – получи изведнъж прозрение Мечокът, – Ама зайците на се катерят по дърветата!
- Как не се катерят? – учуди се котката.
- Ами така! Въобще не се катерят. Това противоречи на Пътя на Заека. Честна дума, питай когото искаш.
Риската почеса физиономията си със предна лапа.
- А аз тогава как се озовах тука?
- Ами сигурно си се замислила нещо, но сега ще се опомниш и веднага ще си слезеш долу.
- Наистина, – замислено каза Риската и слезе от дървото. Мечокът облекчено въздъхна.
- Нали не възразявате ако почакам, докато приключите с гимнастиката и слезете? – дочу се отдолу. – Разбирате ли, много съм гладна.
От съседния кедър се чу сподавено хлипане.
„Ако Риската си мисли, че тя е заек, то какво може да и попречи да речи, че аз съм морков?” – ужасен си помисли Мечокът. Може би е най-добре просто да си разтворя лапите. Най-малкото ще е по-бързо и не така болезнено…
- Привет Риске! Искаш ли моркови?
Михаил отвори едно око и внимателно хвърли поглед надолу, опитвайки се да види що за идиот се осмелява да говори с психясалата котка. Долу стоеше Заекът и собственолапно хранеше огромната котка. Риската хрупаше морков след морков и изглежда беше щастлива. Като изяде последния, тя седна на задни лапи и хукна на някъде.
- Слизайте! – махна Заекът с лапа. Мечокът не помнеше как се оказа на земята. Масажирайки предните си лапи, Топтигин реши, че май на него му е време да спазва диета.
- Чуй, Дългоухия, – нервно попита той, – Кво и има на тая?
Заекът сви рамене.
- Валериана цъфна, значи…
- Валери… кой?
- Абе една такава трева, – отвърна заекът. – От нея на котките направо им отвърта главите – само стой, та гледай.
- Че откъде се е взела бе? – изви вълкът. Сивия лежеше на една страна и безуспешно се опитваше да размърда лапи.
- Биолозите от Москва я са я аклиматизирали, – отново сви рамене заекът – На мене котарака от заставата ми каза. А и ти, Сивия, щеше да го знаеш, ако не ходеше при овчарките само за оная работа.
- И ние ся кво да правим? – попита разтревожено Мечокът.
- Аз пък откъде да знам? – сви рамене дългоухия. – Може да я разкара. Моркови за сега имам.
Мечокът тежко въздъхна.
- Е добре, благодаря ти много, зайчо.
- Няма за какво. Ако има нещо – викайте ме. – кимна заека и избяга. Топтигин поклати глава и понесе вълка към реката, да му накисне лапите…
На следващата сутрин Мечокът си миеше зъбите, когато на рамото му легна мека тежка лапа.
- Риске, писна ми от тебе, значи, – изстена, обръщайки се, Топтигин. Право в него, с невъзможно чисти очи гледаше неговият стар познат Тигъра, – Ъ-ъ, кхъ-кхъ.. – закашля се Стопанинът на тайгата.
Тигърът срамежливо се усмихна и попита:
- Извинете, да ви се намират моркови?
АВТОР:
Иван Кошкин
ПРЕВОД:
Orc Chieftain

КАКВО МИНАЛО НИ ЧАКА СЛЕД 20 ГОДИНИ
orc_chieftain
или
За отрицателния лихвен процент


Предупреждение!
Текстът който следва е дълъг и не особено забавен. Прочитането му си е изцяло на ваша отговорност. После да не ми мрънкате.


Повечето от вас вероятно помнят че през 2008 година започна една криза, която още не е свършила. Тя не е свършила защото, разбира се, не е започнала през 2008. Всъщност става въпрос за системна криза на глобалната финансова система, а това през 2008 година беше само една от външните прояви на въпросната системна криза, при това не първата проява.
Същността на кризата е в това, че глобалната финансова система отдавна се е превърнала в глобална финансова пирамида. А финансовите пирамиди имат неприятният навик да рухват, когато пазарът се запълни. А пазарът сега е почти запълнен.
Впрочем, сега не е важно по какви причини възникна кризата, няма да обсъждаме тях. Важното е, че за да не допуснат рухването на глобалната финансова пирамида сиситема, финансистите използват едни все по-хитри, все по-засукани и все по-извратени практики.
И една от тези практики е Отрицателният лихвен процент. Тоест - когато не банките, плащат лихви, за това, че някой е вложил парите си в тях, а точно обратното - на банките им се плаща, за да си вложиш парите в тях.
Всъщност тя цялата работа започва просто с обикновено снижаване на лихвения процент, в опит да се стимулира икономическия растеж. Но, както показва практиката от последните години, тая игра, със снижаването на лихвения процент, е като плъзгане по стръмен и хлъзгав склон. И започне ли веднъж, движението е възможно само в една посока - надолу. И в един хубав момент по пътя надолу, лихвеният процент достига първо нулеви, а след това и отрицателни стойности.
А в момента Централните банки на доста страни са свалили лихвения процент почти или съвсем на нулата, а някои страни вече минаха под нулата. А тези, които все още не са минали под нулата, рано или късно ще го направят - нема къде да ходят.
Впрочем това за сега са номинални лихвени проценти. Тоест лихвения процент, с който работят Централните банки. Лихвените проценти по депозитите и кредитит, с които работят обикновените банки, си остават положителни. За сега.
Обаче, както казахме вече, тая работа е като плъзгане по наклон - само в една посока. И колкото и да драпат финансистите, рано или късно нещата ще опрат следващата логична и неизбежна/неминуема стъпка - въвеждането на отрицателен лихвен процент по депозитите и кредитите. Тоест - очакват ни интересните времена, когато давайки кредит, банките ще ни доплащат, но затова пък, когато си влагаме парите в тях, ние ще плащаме на банките.
И тук може да се зададе въпроса – абе за чий му е на някой да си влага парите в банка, ако ще трябва да доплаща за това? Не е ли по-добре просто да се държат парите в къщи? Поне няма да иска доплащане.
Въпросът си е съвсем уместен и, примерно, японците си отговарят на него съвсем еднозначно - като масово изкупуват сейфове, за да си държат йените вкъщи.
Ако, обаче, хората започнат да си държат парите у дома в сейф, вместо да ги дават на банките, банковата система леко почва да си губи смисъла. И понеже на банкстерите тая работа не им харесва, намерено е и вече се обсъжда едно просто и гениално решение - отмяна на наличните пари. За сега, наистина, се говори само за изтегляне от обращение на най-едрите банкноти - от 100 долара и от 500 евро. С обяснение - борба против корупцията. Един вид - едрите банкноти били нужни само за рушвети и за незаконни сделки. Което не е баш тъй. (Реално сериозната корупция въобще не работи с налични пари).
Всъщност туй си е въпрос на целесъобразност - никой нормален човек няма да си даде парите на банката, ако има по-изгодна алтернатива. Така че отмяната на едрите банкноти, а после и на наличните пари, си е една съвсем логична(за банкерите) стъпка след въвеждане на отрицателния лихвен процент.
А знаете ли коя е следващата логична стъпка, след отмяната на наличните пари? Я помислете малко… Точно така! Следващата логична стъпка е забраната гражданите да притежават злато и конфискуването на златните запаси на населението.
Тук някой може да си каже – Е тоя съвсем се оля! Да, ама не! Защото това ВЕЧЕ е правено. В САЩ, по време на Голямата депресия, на гражданите е забранено да притежават злато и златните запаси на населението са конфискувани от държавата. И стигне ли се до отрицателен лихвен процент по депозитите, логично ще се стигне и до отмяна на наличните пари. А бъдат ли отменени наличните пари, ще са наложи да се забрани притежаването на злато… и въобще на всички практики, които позволяват да се заобиколи банковата дейност.
Защото, както казахме вече, кризата е криза на глобалната финансова система. И всякакви практики, които излизат извън финансовата система, заплашват да ускорят рухването и. Което никой не иска.
Сега е моментът да обясня, че целта на всичко написано по-горе не е да ви стряска. Това не е някаква апокалиптична прогноза, един вид – като въведат отрицателния лихвен процент и ще настъпи ад.
Не!
Няма нужда да се стряскате.
Подозирам, че системата може да продължи да си работи на обратен режим толкова ефективно, колкото и в момента.
Просто банките ще печелят не от кредити, а от депозити, а клиентите им, точно обратното – ще печелят от кредитите и плащат по депозитите. Всъщност и хората, които карат нещата към отрицателния лихвен процент подозират същото. Или поне се надяват да е така.
Има, разбира се, и хора, които твърдят, че като се стигне до около минус 5 % банковата система ще ритне камбаната. Но, засега, това са само теоретични разговори, всъщност никой не знае какво точно ще стане, просто нещата си вървят логично натам, без да се съобразяват с желанието или нежеланието на тоя и оня.
Та всичко това ви го разправям не за да ви плаща, а за да ви предупредя. Просто за да не се изненадвате, като се стигне до тези промени.
Понеже, в много случаи, хората възприемат отрицателно дадени промени не защото самите промени са отрицателни, а защото са неочаквани и променят обичайния им начин на живот. Впрочем, тия неща най-добре и най-подробно ги е обяснил бай ви Алвин Тофлър, в книгата си „Шок от бъдещето”, и аз няма да си губя времето да предъвквам това, което той вече е обяснил. Просто искам да ви подготвя за шока, който ви предстои.
Впрочем, трябва и да кажа, че аз самият съм доста скептичен относно тая простотия с отрицателния лихвен процент. „Ма как така – ти преди малко каза друго!?” Много просто.
Както написах по-горе, самата схема с отрицателния лихвен процент може и да върши работа, сама по себе си, и системата би могла да продължи да работи на обратен режим толкова ефективно, колкото и в момента
На както пък написах още по-нагоре -- става въпрос за СИСТЕМНА КРИЗА НА ГЛОБАЛНАТА ФИНАНСОВА СИСТЕМА. И смяната на лихвения процент едва ли ще реши проблема. (Ето сега вече можете да се стряскате).
Щото основния проблем на системата не е в това, че тя заплашва да рухне.
Основният проблем всъщност е в това, че системата отдавна вече НЕ РАБОТИ КАКТО ТРЯБВА. Нейният коефициент на полезно действие все повече клони към нула, системата все по-малко реагира на командите, или, ако реагира, реагира по съвсем неочакван начин.
И като казах, че след въвеждане на отрицателния лихвен процент, системата може да продължи да си работи толкова ефективно, колкото и в момента, имах предвид – толкова (не)ефективно, колкото в момента.
Най-вероятно единственото, което ще се постигне с въвеждането на отрицателния лихвен процент, ще е отлагане, за известен период, рухването на системата. Но проблемите на сегашната финансова система, както разбрахме, далеч не се изчерпват с това, че тя може всеки момент да рухне.
И тъй като отрицателния лихвен процент няма да промени нито системата като цяло, няма да отстрани и нейните недостатъци. Тя ще си остане същата финансова пирамида, със същите недостатъци, както досега(както може би и с някои нови). То затова именно говорим за СИСТЕМНА криза.
Разбира се, трябва да сте наясно, че това което написах по-горе не е прогноза.
Аз само ви очертах една логична последователност, която ще се случи, ако се запазят настоящите тенденции.
Но трябва да сме наясно, че процесът на плъзгане в посока отрицателния лихвен процент е достатъчно бавен. Най-малкото, защото съществуват сериозни психологически спирачки, дори и сред финансистите, които водят нещата натам.
Така че, ще мине доста време, докато отрицателния лихвен процент стане норма, а междувременно могат да се случат много събития, които да променят в една или друга посока сега съществуващите тенденции и да не позволят да се стигне до там.
Може, например, глобалната финансова система да си рухне съвсем самичка, без да дочака повсеместното преминаване към тъмната страна отрицателния лихвен процент.
Може да избухне глобална война(особено ако Хилари Клинтън стане президент на САЩ).
Може да бъде въведено военно положение в Европа (Je suis Bruxelles), и/или в САЩ. А и войната, и военното положение ще доведат до едни сериозни промени на финансовата и инвестиционна политика.
Може също така да избухне Йелоустоунския супервулкан, да дойдат извънземните или да настъпи зомби апокалилсисът.
Може дори САЩ и Европейският съюз да започнат едни мащабни финансови, икономически и политически реформи, с които да преодолеят последствията и ПРИЧИНИТЕ за кризата.
Впрочем, това с реформите е пълна фантастика, зомби апокалипсисът е доста по-реалистичен вариант.
Общо взето, мога да ви гарантирам едно – очакват ни интересни времена, така че наслаждавайте им се (ако можете).
Наздраве!

СТАРИННИ ЯПОНСКИ ПРИКАЗКИ
orc_chieftain
Приветствам ви! Хррр. Хрррр. Ххуррагх!

НАЧАЛО 1

Спасявайки се от преследване, Обасука подпалил след себе си конопеното поле. Злият Тенгу попитал: „Обасука, що за синкав дим се вдига над полето?“ „Това е синкавият божествен дим“, - отговорил хитрият Обасука. „Този, който дълбоко го вдъхне, ще стане равен на будите и небесните жители и ще види Чистата Земя“. „Ейц! Колко хубаво!“ – зарадвал се глупавият Зъл Тенгу. „Не бягай никъде, Обасука, аз само ще вдъхна дълбоко дима, а после ще те изям“. „Аз ще почакам, о могъщи Зъл Тенгу“, – смирено отговорил хитрият Обасука. И Злият Тенгу вдъхнал синкавия дим и се засмял, ибо видяло му се, че е станал равен на будите и на небесните жители и че розовите говорещи гъби му пеят весели песни. И той забравил за хитрия Обасука, и полетял към планината Камасота, и поругал честта на страшната планинска вещица Ямабаба. Вещицата била толкова удивена, че даже не се опитала да изяде Злия Тенгу, ами събрала всички планински вещици и мононке, и обявила, че отнине те със Злия Тенгу ще бъдат мъж и жена. На сутринта Злия Тенгу го разкарало, но вече било късно. От тогава всички тенгу, ако забележат синкав дим, отлитат без да се оглеждат.

НАЧАЛО 2

Случило се веднъж, че Обасука обезчестил дъщерята на някой си могъщ даймио. Даймиото се разгневил и заповядал да хванат Обасука. И тогава самураите го спипали, да! Погледнал го даймиото, опулил очи и закрещял: „Ей, Обасука! Какво да правя с теб, негодяй?“ „Установленията на небесните жители и будите са закони на справедливостта, „ – смирено отговорил Обасука. „Учат – нека наказанието бъде равно на престъплението. След като аз съм обезчестил твоята дъщеря, нека и тя ме обезчести мене“. Всички били така поразени от мъдростта на Обасука, че никой не удържал сълзите си и мнозина наквасили в тях ръкавите си. Единствено даймиото злобно се усмихнал и казал: „Така да бъде. Когато ми се роди син, скрих го аз от враговете и мононке в женската половина. Цял живот е носил той дълги коси и женски дрехи. Наричах го дъщеря. Но видно е значи, че от съдбата не можеш се измъкна. Прекара се ти, Обасука“. „Ейц!“ – възкликнал в ужас Обасука, защото разбрал, че наистина се е прекарал. И тогава го наказали. От тогава Обасука бил по-предпазлив.

1.
Веднъж Злият Тенгу долетял при хитрия Обасука и казал: „Обасука, ти уреди моята женитба, така че помагай със съвет. Ямабаба е добра вещица. Но тя е толкова грозна в лицето, че не мога да зачена с нея потомство. Ето вече три години живем ние без деца и съседите мононке започват да пускат за нас грозни слухове. Какво да правя, Обасука?“ Обасука помислил и отговорил: „О могъщи Зъл Тенгу. Имам аз Вълшебен Чувал за Главата, Вълшебна възглавница и Вълшебна Несвършваща Бутилка Саке. Много пъти са ми помагали те да зачена деца, даже с най-некрасивите жени. Но за да разбера какво ти е нужно на тебе, трябва да видя лицето на Ямабаба. Донеси ми неин портрет“.
Тогава Злият Тенгу отвлякъл от двореца на шогуна придворния худжник Мономото и го занесъл в своята планинска колиба. Художникът нарисувал портрет на вещицата Ямабаба. „Какво искаш за награда?“ – попитал Злият Тенгу. „Изяж ме, Зли Тенгу,“ – отговорил художникът, - „Ибо след като нарисувах аз твоята жена, косите ми посивяха, ръцете се тресат и нищо повече няма да мога да рисувам“. Злият Тенгу изял Мономото, занесъл портрета на Обасука и попитал: „Е, Обасука, какво да взема: Възглавницата, Чувала или Бутилката?“. Дълго гледал мъдрият Обасука портрета, а после казал: „Ейц! Я вземи ти, Зли Тенгу, и Чувала, и Възглавницата, че и Бутилката, само почакай да си отлея от нея десетина делви. Защото ако не изпия веднага десет делви, боя се, че ще ми се наложи да прекъсна нишката на своя живот“. Взел Злият Тенгу всичките три вълшебни предмета и от тогава на тях с Ямабаба им се родили множество деца…

2.
Веднъж Обасука бил приет на служба при един могъществен даймио, като Разпоредител на Чайната Церемония. Той обучавал на своето благородно изкуство и самия даймио, и неговото домочадие, и мнозина самураи от неговия клан, и всички били много доволни от него. Но веднъж, когато Обасука отишъл на пазара, за да купи нов мангал, един ронин го оскърбил и го предизвикал на двубой с бойни мечове. Разстроил се Обасука, отишъл при своя господар и разказал всичко, както си е. „На мен ми е известно името на този ронин,“ – отговорил даймиото. – „Говорят, че той е изкусен фехтовач и голям побойник. Не би ми се искало да те загубя, Обасука, така че веднага ще изпратя нашият най-добър боец, да предизвика ронина на двубои и да го съсече“. „Господарю,“ – с треперещ глас отговорил Обасука. – „Аз съм всичко на всичко скромен Разпоредител на Чайната Церемония, но и аз имам чувства. Ако вие благоволите да убиете ронина, аз няма да мога да изляза на двубой с него. И след това няма да мога да гледам в очите на хората, и ще ми се наложи да си разпоря корема, за да видят всички, че помислите ми са били чисти“. Всички, които присъствали, не могли да удържат сълзите си. „Е, какво пък, Обасука,“ – казал даймиото, изтривайки очите си с ръкав. – „Ако такова е твоето решение – не мога да те удържам. Имаш ли някакво желание? Кълна се, че за теб нищо няма да пожаля“!
„Аз съм чувал, че господарят е участвувал в много битки,“ – с поклон казал Обасука. – „Не ми отказвайте тази милост, посъветвайте ме, как да се държа по време на двубоя, за да не уроня своето достойнство?“ „Слушай, Обасука,“ – без сили да удържи риданията си, отвърнал даймиото. – „Когато стигнеш на мястото, завържи на главата си чиста препаска и запретни своите хакама, за да не ти попречат те да се движиш. После извади меча, вземи го с две ръце и го вдигни над главата. След това наддай гръмко вик и нанеси удар отгоре надолу. Ти едва ли ще убиеш своя враг, но пък, най-малкото, всичко ще бъде направено достойно. Изпълнявай всичките действия със същата съсредоточеност, с която приготвяш чай и никой не ще посмее да каже, че си уронил своята чест“. Обасука се поклонил, поблагодарил на даймиото и отишъл да се подготвя за боя.
На сутринта той дошъл на мястото на двубоя и, действайки спокойно и съсредоточено, запретнал крачолите, завързал на главата си кърпа и изтеглил меча. „Ха!“ – засмял се ронинът. – „Мислиш, че заради твоята отрешеност и съсредоточеност, ще реша, че си велик майстор на меча и ще избягам? Няма да стане, хитри Обасука“. И тогва той извадил своя меч и застанал в стойка. Обасука също застанал в стойка, след това гръмко извикал: „Иай!“ и разсякал ронина на две, от темето до слабините.
Вечерта Обасука, като обикновено, провеждал церемонията за своя господар и неговите най-близки съветници. „Кажи ми, Обасука,“ – попитал даймиото. – „Как ти се удаде да победиш своя враг? Навярно Буда Амида и бодхисатвата Каннон са те пазили.“ „Будите и Бодхисатвите балговолят към праведните,“ – кимнал Обасука. – „Но, мисля си, помогна ми това, че аз пет години съм изучавал изкуството на боя с меч при Цукухара Бокуден.“ „При самия Бокуден?“ – извикал поразеният даймио. – „А защо не каза това на твоя ронин? Той не би посмял да те предизивка, ако знаеше за това!“ „На мен ми се стори, че това ще бъде некромно,“ – отговорил Обасука. Всички присъстващи били поразени от мъдростта и благородството на Обасука.

3.
Веднъж Обасука отивал в Киото, за да постъпи на служба при някой си могъществен даймио. Точно преди заставата Каваши, видял той много народ. Имало там и селяни, и търговци, и самураи. „Защо стоите пред заставата?” – попитал Обасука един търговец. „Виждате ли господине, издадена е заповед да бъде заловен някой си Обасука. Разправят, че той е ужасен хитрец, затова стражите тъй дълго оглеждат всички пътешественици”. „Е-е-е,” – помислил си Обасука. – „Така и бедата не е далече. Как да се промъкна от другата страна?”
Точно в тоя момент, редом с него спряла процесия. Осем носачи носели два паланкина, а ги съпровождали двадесет самураи с копия и в доспехи. Старшият самурай доближил до Обасука и тихо казал: „Господине, ще благоволите ли да приближите до първия паланкин?” „Защо да не приближа,” – отговорил той. – „По-зле няма да стане”. Така и направил. Завеската се открехнала и нежен глас произнесъл: „Искаш ли да минеш през заставата – сядай във втория паланкин”.
„Много ви благодаря, госпожо,” – отвърнал Обасука. – „Но коя сте вие и защо ми помагате?”
„Това може да бъде разказано и после. Сядай, ибо стражите вече идват насам”. Вижда Обасука – работата е лоша. Седнал в паланкина. Чува – носят го през заставата. Мисли си: „На кой това, пък и за какво съм у изтрябвал?” Иска да открехне завеската – а тя не се открехва, сякаш не е от коприна, а от желязо. „Ох!” – разбрал Обасука. – „Не е обикновена моята госпожа.” Изведнъж спират носачите. Седи Обасука, ни жив, ни мъртав. И тука завесата се отмята и му казват: „Излизайте, господине”. Излязъл. Гледа – стои той на морския бряг. Тогава от другия паланкин излиза жена, с красотата си подобна на Лунната Дева и казва: „Слушай, Обасука. Аз съм господарката на Котешката Планина, великата небесна жителка Сусями Сями. Преди хиляда години изгубих аз една партия, когато играех Го с Великия Дракон Ямара. Обещах му, за това, да му дам дъщеря си за жена, когато тя порасне. Но ми е жал да се простя с нея. По цялата страна се носи славата ти на хитрец. Ще взема да те оставя тук, вместо нея. С вълшебство ще ти придам женски облик. А ти пък се постарай да измамиш Ямара. Измамиш ли го – щедро ще те наградя. А ако не – ще те изяде драконът.” „А ако откажа, о велика Сусями?” – попитал Обасука. „Тогава ще те изям сама!” „Дали така, дали иначе, все в…” – мисли си Обасука, а на глас казал:”На Будите и на небесните жителите са угодни добрите дела. Несправедливо е да се отнема дъщеря от майка, против волята и. Ще направя каквото мога. Тук Сусями Сями му придала женски облик, а сама се оттеглила. Стои той на брега и си мисли, как ли да измами Ямара. Извднъж закипяло морето и изплувал на брега Великия Дракон Ямара.
„Ейц!” – помислил си Обасука. „Не успях аз нищо да измисля – ще ме изяде Ямара.” А драконът излязъл на брега и вече пълзи към него. „Е,” – решил Обасука. – „Дойде ми краят.” А Драконът изведнъж изревал и се превърнал в прекрасен юноша в придворни одежди. „Здравей, Обасука, „ – казал юношата. „Е-е-е. Явно не ми се удаде да те измамя, Ямара. Е, яж ме.” „Защо ми е да те ям?” – отвръща Ямара. – „Ти по-добре ми помогни. Преди хиляда години победих аз на Го, господарката на Котешката Планина Сусяма Сями. За това обеща ми тя да ми даде дъщеря си. Ама разправят, че дъщеря и хич била красавица, че и с отвратителен нрав. Ако се откажа от нея – ще се обиди Сусями Сями, и ще настане беда тогава. По цялата страна се носи славата на твоята хитрост, Обасука. Направи така, че да не се оженя за дъщерята на господарката на Котешката Планина”.
Тук Обасука си придал важен вид: „Трудна ти, Ямара, ми зададе задача, Боя се аз от гнева на Сусями-сама. Но така да бъде – ще ти помогна. Напиши още сега клетвено писмо, че се отказваш от нейната дъщеря.” „Няма по-лесна работа!” – зарадвал се Ямара и веднага написал писмото. Вече се канел да се тръгне, когато попитал: „Кажи, Обасука-сан, защо си приел ти женски облик?” Тук хитрият Обасука отвърнал така: „В тукашните планини се е завъдил зъл мононке. Похищава той млади жени, отнася ги в своята пещера и там ги изяжда. Приемайки женски облик, исках аз да подмамя демона и да го съсека. Так бих избавил страната от тая напаст.” „Воистина благословията на Буда Амида е с тебе, благородни Обасука.” – отвърнал поразеният Ямара и, приемайки облика на дракон, се скрил в морето.
До вечерта чакал Обасука, а когато се спуснало слънцето зад хоризонта, появила се в летящ паланкин Сусями Сями. „Виждам, хитри Обасука, че не те е изял Ямара. Как ти се удаде да го прекараш?” Тук Обасука с поклон и подал клетвеното писмо: „Великият Дракон Ямара се отказва от твоята дъщеря, Сусями-сама. Но не мога аз да ти разкажа как съм постигнал това, ибо дадох велика клетва.” Тогава Сусями Сями щедро възнаградила Обасука и се оттеглила на Котешката Планина. И от тогава всички планински духове и всички морски духове още повече уважавали и се боели от хитрия Обасука.

4.
Веднъж Обасука постъпил на служба при Уесуги Кеншин. И значи вика го Кеншин и казва: „Ей, Обасука-сан! Славата за твоето хитроумие се носи по цялата страна. Тази година възнамеряваме ние да си премерим силите с Такеда Шинген. Само дето воините ми сега са малко. Пак добре, ако Шинген, както винаги, тръгне от към Каванакаджима. Ама ако реши да ни обходи и тръгне през Канаваяма? Не ми достигат войските, че да го чакам и там и тук. Ето ти пари, Обасука, купи оръжие, наеми воини и завземи Канаваяма. Не позволявай на Шинген да мине, аз разчитам на тебе”. А самият, той тръгнал с войската към Каванакаджима. Отправил се обасука в Канаваяма. Гледа – мястото е лошо: гори, блата, даже замък няма. Преброил парите – а те и за сто копия не стигат, петдесет ашигару не можеш да наемеш с тях. Горчиво въздъхнал тогава Обасука: „Вярно казват хората – алчността на Уесуги-сама не знае мяра. Какво да правя сега? Я да си прекарам останалите ми дни във веселба, а когато дойдат воините на Такеда – ще се хвърля срещу тях само с меча си в ръката и ще загина в битката”.
Така решил той, накупил за всички пари ястия и саке, извикал певачки и ден и нощ се развличал с тях, пеейки песни за мимолетността на земното съществувание. Седмица минала, после втора, и наближил към Канаваяма Такеда Шинген с голяма войска. Разпънал Такеда лагер и казва на своите военачалници: „До сега никога не сме воювали ние с Уесуги от тая страна на Канаваяма. Трябва хубавичко да разузнаем всичко”. И изпратил напред разузнавачи. На другия ден се върнали воините и казват: „Не видяхме ние войската на Кеншин”. „Не може да го бъде това!” – казал предпазливият Шинген. – „Уесуги Кеншин е опитен воин, майстор на стратегемите, изучил е всички военни трактати. Тука има някаква грешка. Трябва да се пратят още хора”. И изпратил двойно повече хора.
След два дни се върнали конниците и казват: „Не видяхме ние воините на Кеншин. Само на едно място някакъв военачалник, под знамето на Уесуги, пие саке, развлича се с певачки и пее песни за мимолетността на съществуванието”. Замислил се тогава мъдрият Такеда Шинген: „В такова време кой от военачалниците може да се развлича с певачки? Воините на Кеншин са изпитании и верни самураи. Дали пък не е капан това?” Имал Шинген стар и опитен шиноби, на име Рукудай, с прякор Черния Бабуин. Извикал го Такеда и казал: „Не ми е спокойно на сърцето, Рукудай. Иди и разузнай, къде са скрити войските на Кеншин и защо този човек пирува с певачките”. Отишъл Рукудай и се върнал едва след три дни. Дошъл той при Шинген и му казва: „Лоша е работата, господарю. Не намерих аз войската на Уесуги, и за това съм готов да понеса наказание, но затова пък узнах кой пирува и пее песни с певачките. Това е не друг, а сам хитроумният Обасука!””Ейц!” – извикал Такеда. – „Не напразно се тревожех аз! Местността Канаваяма изобилства с блата и гори. Явно така добре е скрил Обасука воините, че дори и ти, опитни Рукудай, не си могъл да ги намериш! Самият Обасука пък си придава безгрижен вид, за да приспи нашето внимание. Ибо още китаецът Сун Цзъ ни е учил така: „Ако си силен, дай си вид, че си слаб! Ако си умен – дай си вид, че си глупав!” Чака той, да се втурнем ние в Канааяма и да попаднем в неговия капан!” Замислил се тогава Такеда и мислил дълго. Най-накрая казал той: „Винаги съм се бил аз с Уесуги при Каванакаджима. Тази година исках да нахлуя в земите му през Канаваяма, само че кой пък да ти знае, че сам хитроумният Обасука ще дойде при него на служба! Я да си тръгна аз към Каванакаджима, там ще се бия с Кеншин, а на тая уловка няма да се хвана!”
Така и направил той. Сблъскали се в Каванакаджима Кеншин и Шинген и се сражавали няколко дни. Множество самураи паднали и от двете страни, и водите на реката почервенели от кръв, докато не се раделили Такеда и Уесуги, много доволни от себе си и един от друг. И тогава призвал Кеншин при себе си Обасука и казал: „Чух аз, че е идвал в Канаваяма Такеда, но не се решил да продължи по-нататъче, а обърнал обратно. Как ти се удаде да се справиш с него?” „С мисълта за милостите, с които ме обсипва моят господар Кеншин се събуждах аз. С молитва към бодхисатвата Каннон заспивах аз”, - смирено отвърнал Обасука. – „Кака бих могъл, след това да претърпя поражение?” При тези слова, нито Кеншин, нито неговите военачалнци не могли да удържат сълзите си и накиснали с тях ръкавите си. И тогава Кеншин щедро наградил смелия Обасука.

5.
Веднъж Обасука задрямал край един водопад. Точно тогава наблизо минали разбойници. „Е-е-е,” – казали – „Какъв глупав самурай – седи в планината сам и спи! Я да го съсечем и да го ограбим!” От тия думи Обасука се събудил. Гледа – лоша е работата, но въобще не си дал вид, че го е страх. Тогава разбойниците ги обзело съмнение: „В планините е пълно със зли духове и подобни нам отчаяни люде. Пък тоя самурай си седи сам и от нищо не ги е страх. Даже от нашите мечове не се изплаши. Не е чиста тая работа”. Тогава един от тях казва: „Мононке или разбойник – няма такъв, дето не можеш го съсяка с меч! Ще го убия!” Прибличил се той и вдигнал меча. Тогава Обасука опулил очи, и като викнал гръмко: „Иай!!!” Разбойникът изтървал меча, стои и се тресе. А Обасука проговорил с гръмотевичен глас: „За този, който вижда полята на Чистата Земя, страшно ли е земното оръжие? Тези, пред които са се открили вратите на Ада, ще ги защитят ли мечовете? Глупци, които смеят да тревожат покоят на хилядолетния отшелник, кармата си не утежняват ли без мяра? Ще се преродите вие като червеи, или гладни духове!” „Това е свят отшелник,” – наддали вой негодниците. – „Прости ни, хоши-сама!” Тук Обасука поклатил глава: „Ако ви прости такъв жалък червей, като мен – ще ви простили Буда Амида? Не ми е по силите, със своите молитви, да открия за вас пътя към Чистата Земя, твърде много грехове сте извършили в този свят.” „И какво да правим тогава,” – заридали разбойниците. – „Спаси ни, велики светецо!”
Отговорил тогава Обасука: „Пътят към спасението е дълъг и труден, но аз ще ви помогна. Съзрете – в този водопад някога е омила нозете си бодхисатвата Каннон. От тогаз всеки, който простои под неговите свещени струи ден – отмива своите грехове за година. Оставете тук на брега оръжието си, доспехите и одеждите, и заставайки под водопада, повтаряйте: „Слава на Буда Амида!” И ден след ден – ще отмиете вие греховете на своя живот. Тогава ще ви се отворят пътят към спасението.” „Ей че хубаво!” – развикали се разбойниците. И тогава захвърлили те доспехите и одеждите си, свалили меовете и се навряли във водата. Студената вода тече от планините, стоят разборниците, треперят и само повтарят: „Слава на Буда Амида!” А Обасука си седи на брега и пее свещените сутри.
Не се минал и час, негодниците се вкочанили дотолкова, че веч и устните не помръдват. Тогава Обасука станал, събрал най-хубавите одежди и мечове и, подсвирквайки си, се запътил към града. Там той продал плячката и славно си прекарал във Веселия Квартал.

6.
На младини Обасука решил да достигне до прсветление. Оттеглил се в планините, построил си колиба от трева и много дни прекарал в нея, медитирайки и хранейки се само с дъждовна вода. На четвъртия ден, когато не различавал той вече ни ден, ни нощ, гледа – появил се пред колибата човек в одеждите на планински отшелник и с бамбукова тояга в ръка. Дошъл при него и му казва: „Ей, глупави Обасука, защо седиш ти тука в планините, съвсем сам? Виж как си окльощавял, ей сега кокалите ти ще пробият дрехите!” Едва чуто отговорил Обасука: „Иди си старче, не ми пречи да постигна същината на нещата”.
Разсмял се отшелникът: „Как може да постигнеш същността на нещата, седейки пред колиба? Така може само да умреш от глад. Глупав си ти, Обасука. Сега ще те нахраня.” И тогава запалил той огън, сварил ориз в ясписова чаша и напоил Обасука с отварата. Три дни така се грижил за него, докато го изправил на крака. А после му казал: „Слушай ме, глупав самурай. Глупавият тануки веднъж се удавил, опитвйки се да хване луната в кладенеца. Не можеш да достигнеш до просветление, седейки в планините и взирайки се в пъпа си. Разбра ли сега?” „Разбрах, о свети отшелнико,” – отговорил младия Обасука. – „Само че, докато седях в планините, одеждите ми се износиха. А и нов меч няма да ми попречи. Така че я си свали ти одеждата, че остави тука и нефритовата броеница, и чашата от яспис. На тебе те не са ти изтрябвали, а аз в града ще ги продам.” Казал така и се хванал за меча. Тогава изведнъж всичко притъмянло и повече Обасука нищо не си спомнял. Свестил се той, гледа – седи отшелникът край него, пак вари ориз и си нарежда: „Глупав, глупав Обасука, едва-едва го изправих на крака, и сега пак трябва да го лекувам. Е какво, глупако, и сега ли нищо не разбра?” – пита старецът и бърка ориза. „Най-първо, виждам аз сега, че напразно съм си изгубил седмицата, докато строях колибата и седях пред нея, взирайки се в пъпа си.” „Воистина, направил си крачка от тъмата”, - кимнал отшелникът. „Второ, откри ми се, че за несправедливостта, човек рано или късно го настига възмездие.” „Още със крачка си по-близо към Спасението”, - усмихнал се старецът. „А още разбрах, че не бива да се съди за човека по възрастта му и че тоягата ти, само прилича на бамбукова, а е направена от твърдо желязо”. Разсмял се тогава старецът: „Никога не знаеш какво ще намериш, като тръгнеш да бродиш в планините! Така Обасука станал ученик на светия отшелник и пет години постигал същността на нещата. Не достигайки просветление, решил той да избяга от учителя си. Отмъкнал той ясписовата чаша, докато оня спял, слязъл от планините и решил да продаде чашата в града. И тъкмо наближил към продавача, гледа, върви по края надпис. Взрял се, чете: „Глупав, глупав Обасука, ами че чашката е глинена, а само е боядисана като яспис”. Разбил Обасука чашата, гледа – наистина е глинена. И тогава получил той просветление.

THE END

Автор:
ИВАН КОШКИН
Превод:
Orc Chieftain

ЕДНА ВИКИНГСКА ИСТОРИЯ
orc_chieftain
ИСЛАНДИЯ СРЕЩУ ВСИЧКИ, ИЛИ:
история на тресковите войни


Действащи лица:
Британска империя — население около 51 милиона души, ядрена държава.
Исландия (да не се бърка с Ирландия) — население около 300 хиляди души, армия – няма.
НАТО — военен съюз, в който членуват и Британия, и Исландия.
Други страни — СССР, ФРГ, САЩ и т.н.


Първо действие. 1958 г.

Исландия: Трябва ми треска.
Другите страни: Имаш си 4 мили около твоето, хм, островче, лови си я там.
Исландия: Трябва ми повече треска.
(*Исландия заявява, че сега и принадлежи цялата морска територия на 12 мили около острова*)
Другите страни (в хор): Ебаси!
Исландия (нежно): Треска, тресчица, тресчинката ми...
Британия: Ш-ш, слушай ма...
Исландия (поправя я): Вие.
Британия: Слушай ма, вие. Ловила съм си риба около тебе и занапред ще си ловя. Схвана ли намека?
Исландия: Ш’ти еба мамицата.
Британия (шокирано): К’во?!
Исландия: Ш-ти е-ба ма-ми-ца-та.
Британия: Имам ядрено оръжие.
Исландия: Не можеш ме уцели.
Британия: Имам флот.
Исландия: Скоро само ще си спомняш, колко е било приятно да говориш за флота си в сегашно време.
Британия: На тебе населението ти е по-малко от колкото аз имам матроси във флота.
Исландия: Нищо. Треската ще стане по-тлъста на английско месце.
Британия: Ах ти...
(*Британските рибари продължават да ловят треска във водите на Исландия*)
Исландия (замислено): Ш’ти еба мамата.
(*Исландската брегова охрана обкръжава британските кораби и им орязва траловете*)
Британия (задавяйки се със чая си с мляко): Абе вие там съвсем сте си ебали мамата!..
Исландия (доволно): О-о, най накрая Британия разговаря с Исландия на "вие".
Британия: Трябва ми треска!
Исландия: Не. На Исландия и на Съветския Съюз им трябва треска. Ей, Съюз, искаш ли малко рибка?
СССР (от далече): Рибка? Съюз иска рибка!
Британия: Да еба...
(*Британия оттегля своите рибари и признава правата на Исландия върху 12-милната зона*)


Второ действие. 1972 г.

Исландия: Трябва ми треска.
Британия: Пак ли ма?!
Исландия: Трябва. Ми. Треска.
(*Исландия заявява, че сега нейните изключителни права се разпростират на 50 мили около острова*)
Другите страни (в хор): Ма ти съвсем си си ебала мамата!
Исландия (поправя ги): Вие.
Британия: Писна ми от тебе, дребна кучка такава.
Германия: И на мен. На мен пък може също да ми трябва треска!
(*Британия и Германия продължават да ловят риба в Исландски води, поставяйки рибарите си под охрана на фрегати от военно-морските сили.*)
Исландия (замислено): Мамицата ви ш’еба. И на двете
(*Исландската брегова охрана се опитва да реже траловете на английските рибари, но среща предупредителният огън на военния флот*)
Исландия (меланхолично): Ако не ви я еба аз, други ще ви я ебат... (вдига слушалката) Ало-о, САЩ? Исландия ви безпокои. Не, не Ирландия, а Исландия. Не, това са различни страни. Ш’еба мамата. Какво? Не, засега не на вас. Тука у нас имаше ваша военна база, помните ли? Какво имате предвид, с това „и още си я има”? Веднага ще я разкараме, щом я има. Че тука разни ни обиждат, а от вашата база файда никаква. Ние друга база ще спретнем, червена. С мечок и копче. И с руснаци. Какво означава „не бива”? А, "ще решите въпроса"? Ми добре, решавайте по-бързо Чао. (затваря)
СССР: Вика ли ме някой?
Исландия: Не, счуло ти се е.
СССР: А има ли още треска?
Исландия: Няма. Удави се.
СССР: Жалко.
САЩ: Ей, вие там, дето сте в исландските води!
Британия и Германия (в хор): Какво?
САЩ: Я се разкарайте от там на пичка си майчина, моля.
Британия: Ама треската...
САЩ: От треската се получават киселини.
Британия (обречено): Да еба...
(*Британия и Германия напускат исландските води*)
Исландия. Мамицата ви ш’еба другия път.


Трето действие. 1975 г.

Исландия: Трябва ми треска.
Британия и Германия (оглеждат се, шепнейки тихо): Ходи се еби!
Исландия: Трябва. Ми. Треска.
(*Исландия заявява, че сега и принадлежат водите на 200 мили около острова*)
Другите страни: Исландия, абе ти... тоест вие...
Исландия (прекъсва ги): Ш’ви еба мамицата.
Германия (меланхолично): Наистина ш’е я ебе.
Британия: Гледайте и се учете, сополанковци.
(*Британия отново изпраща военния си флот да защитава рибарите в исландски води*)
Исландия (замислено): Аз имам седем кораба. Британия има около сто. (потривайки ръце) Това ще бъде велика победа, достойна за нашите предци-викингите!
Германия (шепнейки): Исландия съвсем си еба мамата, обадете се на психиатрите.
Исландия: Изкарайте бреговата охрана!
(*от пристанището със зор излиза из старата фрегата "Тор", прегражда пътя едновременно на три английски военни кораба и влиза в бой с тях*)
Другите страни (в хор): Исландия съвсем си еба мамата!
Исландия (с демоничен смях): Очакват ни чертозите на Валхала, където вечно ще пируваме с Праотеца Один край дългата маса!..
Другите страни (шепнейки ): Е ся си еба мамата.
(*исландските и английските кораби препускат из морето, разменяйки си изстрели. *)
САЩ: Да еба. Вие, и двете...
Исландия (без да слуша ): Сражавайте се, английски плъхове! Мястото ви е в сивия Нифълхейм, под петата на великата Хел! Съзрете гарвановото знаме! Тор е с нас!
САЩ (паникьосано): Ама вие и двете сте членки на НАТО!
Исландия (без да се обръща): Вече не.
САЩ (изпадайки в хтоничен ужас): Ма как така не?!
Исландия: Ние няма да се сражаваме рамо до рамо със страхливите английски плъхове. Излизаме от НАТО.
Другите страни (в хор): Еба си мамата!..
США (пребледнявайки): Ама у вас е единствената база на НАТО в северните морета!
СССР (прокрадвайки се): А ето от тука може ли по-подробно...
САЩ: Да еба! Британия! Може ли за малко?
Британия (неохотно): К’во пак?!
САЩ: Разкарай се от там!
Британия: Въпросът е принципен!
САЩ: Ся ш’ти еба мамицата!
Исландия: САЩ, дръпни се, аз първа си я забелязах!
США: Ма ти съвсем си еба мамата!
Исландия (размахвайки треска): А знаете ли, че мечките много обичат риба. Исторически факт.
СССР: Р-и-и-и-бка-а-а-а...
США: Да еба! Британия!
Британия (разочаровано): Ебаси простотията…
(*Британия отзовава своите кораби и заедно с всички европейски страни признава правата на Исландия върху 200-милната зона около острова*)
Исландия (тъжно): Великият Один остана без жертвоприношения... И купонът свърши толкова бързо… (оглеждайки се, забелязва вулкана Ейяфядлайокюдъл) Макар че това все още може да се поправи!
Всички страни в света (в хор). Да еба…

Завеса

САМУРАЙСКА ИСТОРИЯ 7
orc_chieftain
ЗА САМУРАЙСКИЯ ДУХ
или
Как капитан Песоа научил самураите да уважават чужденците.




Както е известно, първите европейци, установили през 1543 г. контакт с Япония, са португалците. Повече от 50 години португалците, а след обединяването на Португалия и Испания – и испанците, държат монопола на контактите с Япония… Което, разбира се, донякъде се дължи и на факта, че по това време другите европейци просто не знаят къде се намира Япония… Доста от тях даже и не подозират, че тя съществува. Както и да е.
По-интересното тук е, че португалско/испанско-японските отношения преминават в един съвсем мирен план
Което си е странно, като се има предвид, че португалците и испанците, през същия тоя 16 в. установяват контакт и с доста други народи и знаем много добре как точно завършват тия контакти.
А тука – мирничко и тихо. Португалските/испански „Черни кораби”* докарват разни стоки в Япония, отците йезуити строят мисии и обръщат японците в правата вяра.
И никакви там конкистадори, като по другите краища.

Частично, това се дължало на факта, че испанците и португалците вече си били докопали други, доста по-интересни (от икономическа гледна точка) владения, и нямало кой да се занимава с японците.
Частично – на факта, че особено силни позиции в Япония имал католическият орден „Общество на Исус”, известен още като „Орден на свети Игнаций(Лойола)”, или накратко – йезуитите. А отците йезуити никак не били заинтересовани разни там честолюбиви идалговци да им конкистират паството**.

Имало, обаче и една друга причина за сближаването между японците и португалците/испанците и тя е, че португалците и испанците оценявали японците много по-високо от всички останали азиатци. Войнствеността, презрението към смъртта, грижите за честта – всичко туй са едни достойни качества, от гледната точка на един идалго. Затова именно идалговците – португалци и испанци – уважавали самураите.
Горещите южняци били впечатлени и от самоконтрола на самураите, и от тяхната невъзмутимост преди боя. „Те са сдържани в емоциите си и никога не ги показват. …Даже ако двама са смъртни врагове, те се усмихват един на друг спазвайки всички правила на учтивостта. И улучвайки удобния момент, вадят своите тежки мечове, остри като бръснач и убиват врага с първия-втория удар.” (Алесандро Валиняно, „Животът на свети Франсиско Хавиер”)
А виж, самураите, поради мирния характер на португалско/испанско-японските отношения, не уважавали достатъчно идалговците.
Не че не се било случвало да се срещат в бой – случвало се и още как. Ама това били извън Япония. Сред пиратите действащи в Малайзия и Филипините и по крайбрежието на Китай, японци имало достатъчно.
Например, при едно внезапно пиратско нападение срещу Манила, 200 от 600-те пирати били японци, останалите – китайци.
Испанците там били само 300 души, и това били не само войниците, а въобще всички мъже, годни да носят оръжие – търговци, моряци, работници, и т.н. Боят се водел почти изключително с хладно оръжие, загинали около 50 испанци , но всички японци били избити до крак. А също и тия от китайците, които не се сетили навреме да избягат.
Та, срещите по бойните полета между японци и испанци/португалци се случвали достатъчно често, ама малцина японци оцелявали след тях, че да могат да разказват в родината си от кого са яли бой.
Съответно, както пишат тогавашните автори:
Японците имат много високо мнение за себе си, защото си мислят, че никой не може да се сравни с тях по храброст и владеене на оръжието и те гледат отвисоко на всички чуждоземци. …Те са много вежливи един с друг, но презират всички останали.” („Писма”, Франсиско Хавиер)

Капитан Андре Песоа, губернатор на Макао за 1607 г. знаел всичко това за японците от личен опит. През 1606 г. Песоа командвал бастион по време на отбраната на Малака, и японските наемници били главната ударна сила на португалците по време на всички внезапни набези срещу обсаждащите. А през 1608 г., преди историята, която ще ви разкажем, видял и обратната страна. По това време Песоа,който вече бил назначен за капитан на кораба "Мадре де Деуш" се явявал висшето длъжностно лице в Макао***.

Случило се така, че екипажът на един японски кораб, намиращ се в пристанището, взел участие в разни безредици и побоища, при което бил ранен португалският съдия, а няколко от хората му били убити.
Работата стигнала до въоръжен сблъсък, при който градската стража на Макао по заповед на Песоа превзела с щурм къщите, в които били заседнали японските матроси. Около 30 от японците загинали в хода на боевете. Останалите живи японци били заставени да дадат показания, че те първи нападнали отряда от стражи, мирно минаващ покрай тях, и превъзхождащ ги три пъти по численост… Впрочем, източниците си противоречат, не е съвсем ясно кой точно е започнал пръв, но като познаваме и едните, и другите, напълно допускаме, че виновни може да са И ДВЕТЕ страни.
Също така, източниците си противоречат и относно съдбата на оцелелите. Според едни, бил обесен един от оцелелите японци, според други – Песоа наредил да бъде отсечено едно-друго на всички оцелели и, в такъв вид, ги изпратил вкъщи.
Но който и да е виновен, собственикът на японския кораб, даймио Арима Харунобу, някак си не бил доволен от крайния резултат, и донякъде се обидил. И затова, когато през юли 1609 г. „Мадре де Деуш”, командван от Песоа, най-сетне пристигнал в Нагазаки, Арима вече го очаквал с нетърпение.

В течение на няколко месеца, Песоа се опитвал да потуши конфликта, уверявайки японската страна, че действията му в Макао били съвсем законни. Товарът на „Черния кораб” (основно 200 тона китайска коприна и доста сребро) бил важен за шогуна, пък и Токугава Иеясу, който по това време бил глава на регентския съвет, още не бил взел определено решение по въпроса. Тоест – имало надежда, че алчността ще вземе връх и всичко ще се нареди.

Нещеш ли, обаче, самият Песоа бързо попълнил списъка с издънките. Когато митническата служба на даймиото на Нагазаки помолила за разрешение да се качи на борда, за да опише товара (а това си била нормалната процедура), Песоа наредил да ги изгонят. Даймиото, естествено, се вбесил, но никак не му се искало да се кара с португалците, и затова заявил, че ще огледа товара лично. Песоа отговорил, че на борда му няма нито една жълта маймуна и не се предвижда да има – което било доста непредпазливо от негова страна, като се има предвид, че даймиото вече 15 години бил християнин и въобще не се нуждаел от преводач, даже когато разговорът се водел на португалски морски жаргон.
Най-доброто възможно отмъщение в тази ситуация бил просто подробният доклад за нея. Получавайки доклада, Иеясу освирепял и извикал Песоа при себе си, гарантирайки му, впрочем, безопасността. Но Песоа в Макао бил купувал такива местни царчета по 12 песо единия – и даже йезуитските преводачи не могли да върнат отговора му в рамките дипломатическия протокол.

И тогава, в началото на януари 1610 г. Токугава Иеясу извикал Арима Харунобу и му дал разрешени за силови действия срещу "Черния кораб". Арима радостно казал „Хаи, Торанага сама” и се заел енергично да изпълнява задачата.

А трябва да кажем, че "Мадре де Деуш" бил огромен, кораб. Водоизместването му било около 900 т. – истински гигант за епохата си. Наистина, обратна страна на гигантските му размери било това, че корабът бил бавен, тромав и неповратлив. А освен това на всичките му 900 т. се падали само 14 оръдия. Все пак това е преди всичко търговски кораб… Впрочем – не е напълно ясно дали в бройката 14 се включват абсолютно всички оръдия на борда, или това са само големите оръдия, предназначени за сражение кораб срещу кораб. Защото по онова време испанците и португалците масово използвали на своите кораби и леки оръдия, на подвижни установки, със задно зареждане, стрелящи с картеч и предназначени за отблъскване на абордажи. Такива леки оръдия, често пъти се броели по отделен параграф и не винаги се включват в бройката на сериозните оръдия. Както и да е, поне 14 оръдия на борда на „Мадре де Деуш” имало.

Това което нямало, или по-точно – не достигало, било екипажът. Когато започнала цялата патаклама, значителна част от екипажа била на сушата и така и не могла да се върне на борда. Впрочем, въпреки своята тромавост и недостига на екипаж, ако „Мадре де Деуш” бил в движения, японците щели да го ядат дебелия. Но за лош късмет, дали имало безветрие, дали просто вятърът духал не накъдето трябва, но „Черният кораб” не можел да мърда от пристанището. Обаче Песоа въобще не възнамерявал да се предава.

И така, Арима събрал 1200 самураи, качил ги на 30 лодки и се подготвил за атака. И тука се проявило това презрение към чужденците, за което споменахме по-горе. В интерес на истината, англичанинът Уилям Адамс, който по това време вече бил самурай, началник на корабостроителниците на Токугава и командир на артилерията(аха, правилно се досещате – прототипът на Анджин сан от „Шогун”), се опитал да обясни на Арима, че Песоа, поради предишните си длъжности, би трябвало да има богат опит в борбата с пирати, но Арима се отнасял към варварите горе-долу така, както Песоа към японците, и пренебрегнал съвета.
Е, почти го пренебрегнал. Все пак не се пробвал през деня, ами отправил отряда си, въоръжен с мускети и лъкове, на абордаж в една от тъмните януарски нощи на 1610 г.

Самураите на Арима били дотолкова уверени в изхода на сражението, че още на половината път взели да гърмят във въздуха с мускетите си и гръмогласно да изказват мнението си за уважаемата майка на капитан Песоа. Песоа пък ги изчакал да наближат, след което ги поздравил с цялата налична артилерия, а залповете се съпровождали с триумфални фанфари и подигравателна свирня на флейти. С това, атаката за вечерта приключила.

Следващите три нощи се повтаряла все същата история, с тая разлика, че опитите за абордаж били допълнени с опити да се атакува с брандери и с опити да се пререже котвеното въже. Пристанищните власти пък, естествено, се правели, че всъщност нищо не се случва – е мотаят се там някакви дребни бандити…
А на 6-ти януари 1610 г. най-сетне задухал така нужният вятър и Песоа решил да изведе кораба си в открито море. Арима, междувременно, набрал наемници и усилил своя отряд до 2000-3000 души. Освен това японците приготвили за португалците високотехнологична изненада – плаваща обсадна кула стигаща до върха на грот-мачтата на "Мадре де Деуш". Кулата била издигната върху два свързани кораба и била облицована с мокри животински кожи – за да не може да бъде запалена.

И когато вечерта на 6-ти януари японците предприели поредната(и последна) атака, кулата почти успяла да стигне до „Черния кораб”. Според едно от обясненията, успехът се дължал на това, че се приближавали откъм кърмата на „Мадре де Деуш”, където имало само едно оръдие – другото било замъкнато на носа, за да защитава котвеното въже – и затова на португалците им трябвало време, за да пратят кулата по дяволите. Според друго, португалците просто паднали от смях, като гледали тая простотия, и затова пуснали кулата наблизо, преди да я гръмнат.

Така или иначе, но под прикритието на кулата, част от лодките най-сетне успели да стигнат до „Черния кораб” и част от самураите дори успели да се качат на борда му.
Съответно, португалците уредили на японските гости няколкоминутен урок по фехтовка, но за съжаление нито един от самураите не оцелял, за да показва по-късно какво е научил. Според испанския търговец Б. де Авила Хирон, който се намирал на борда, на двама от японците им била оказана честта да бъдат обучени и пратени на оня свят лично от капитан Песоа.

Моряците вече се канели да празнуват победата, но точно тогава някой горе решил, че все пак Песоа му харесва по-малко. На палубата взел че пламнал разсипан барут (според една от версиите, случаен японски куршум улучил един от матросите, който тъкмо тогава държал граната, която, избухвайки на палубата, възпламенила барута). От пламналия барут, огъня се прехвърлил на полусъбрания бизан и на такелажа. Гасенето на огъня било безнадеждна работа – както казахме, екипажът не бил пълен(то не че и с пълен екипаж щеше да е лесно). Песоа разбрал, че това е краят на кораба, но решил краят да е малко по-шумен, отколкото разчитали Арима и останалите японци.

"С безтрепетно сърце, не казвайки ни дума, остави той своите меч и щит в каютата си, и вземайки в дясната ръка разпятието, а в лявата – горящ факел, се спусна долу и подпали барутния погреб." Всъщност кой знае как точно е било – очевидецът, описал тази сцена, много бързо загрял какво става, и скочил във водата – но се получило наистина доста шумно и зрелищно. "Мадре де Деуш" се повдигнал над водата, разцепил се на две – и мигновено потънал "на дълбочина 32 фатома", както записал педантичният Адамс. На дъното отишли и Песоа, и защитниците, че и част от атакуващите. И – което било най-обидно – целия товар от коприна и сребро, на колосална сума също отишли по дяволите.

Постъпката на Песоа напълно съответствала на самурайския дух. Споменът за него се запазил дълго в Нагазаки, като с времето се добавяли различни фантастични детайли. Е. Кемпфер в "История на Япония" е запазил описание на боя по думите на местните (самият той е бил в Нагазаки през 1690). "Мадре де Деуш" до тогава се превърнал в "испански трипалубен кораб". Испанците, сражавайки се, отстъпват надолу, всеки път взривявайки поредната палуба над главата си. И така 3 пъти подред, докато не стигат до трюма, където геройски загиват, отнасяйки 3000 врагове.
Изглежда капитан Песоа все пак отучил самураите да "гледат отвисоко на всички чуждоземци".

-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*)„Черен кораб”, или „Караката от Макао” – португалски/испански търговски кораби. Заедно със своите събратя – Манилските галеони, караките от Макао били използвани използвани през втората половина на XVI и първата половина на XVII в.
Идеята била да се създадат кораби, които да са неуязвими за пиратите действащи в Индийския океан и китайските морета. За целта били строени огромни кораби, които пиратите, въоръжени почти изключително с ръчно оръжие, не можели нито да щурмуват, нито да повредят. Освен това, като допълнителен бонус, такива огромни кораби били и много устойчиви на природните стихии. Особено се отличавали с непотопяемостта си именно „Черните кораби” – караките от Макао. За всичките години на използване, една единствена карака била потопена от тайфун.
Впрочем, когато в Индийския океан се появили европейски пирати, на европейски кораби, снабдени с модерна артилерия, „Караката от Макао” престанала да е неуязвима, и от 1618 г. била заместена от флотилия по-леки, но и доста по-бързоходни кораби.

Наименованието „Черен кораб”, дали на караката от Макао японците, поради това, че била боядисана в черно(странно, нали?).
Впрочем, и названието „карака” не било португалско, а холандско-английско. Самите португалци и испанци я наричали просто „нао”.

Веднъж годишно, през април или май, караката товарела различни стоки в Гоа, от там се отправяла към Малака, където част от товара се обменяла срещу местни стоки от Сиам и Малака. Пристигайки в Макао, караката разтоварвала и стояла там дълго — понякога до година, докато се обменят докараните стоки срещу китайска коприна, която много се търсела в Япония. Тъй като в ония времена пряката търговия между Китай и Япония била закрита, португалците били основни посредници между двете страни. Коприната се закупувала на панаира в Кантон (Гуанчжоу), който се провеждал два пъти годишно — през януари и юни, и се доставяла с джонки в Макао.
Последният етап от пътешествието отнемал по-малко от месец, и в края на август караката обикновено вече пристигала в Япония. Още след два-три месеца, продавайки в Нагазаки коприната и стоките от Южна Азия, корабът си заминавал обратно за Макао.

Печалбите от тая многостепенна операция били огромни. Така например среброто струвало в Китай в няколко пъти по-скъпо отколкото в Япония, а китайската коприна давала няколкостотин процента печалба, когато я докарат в Япония. Порцеланът пък давал огромни печалби, когато стигне до Европа.

**) И примерно на Филипините, именно йезуитите, подкрепени от испанската корона, не позволили на местните власти да превръщат филипинците в крепостни.

***)Впрочем не е съвсем ясно на какво точно основание. Работата е там, че Песоа бил назначен за губернатор на Макао през 1607 г. обикновено губернаторите били назначавани за една година, макар че предшественикът на Песоа бил назначен още през 1605. Самият Песоа, в списъка на Губернаторите на Макао е записан само за 1607 г., за 1609 не е записан никой и чак за 1611 г. е записано следващото име. Така че не е ясно, дали все още се е водел губернатор, когато става инцидента с японците, или това, че се явявал капитан на "Черния кораб му давало правото на върховна власт в Макао.

Пояснения към илюстрациите:
На първата картинка виждаме японско изображение на "Черен кораб"
А на картинката най-отдолу е съвременна компютърна реконструкция на такъв.


САМУРАЙСКА ИСТОРИЯ 6
orc_chieftain
КАКВОТО ПОВИКАЛО…

Този път, за разнообразие, ще разкажем една не толкова древна… но все пак достатъчно древна история.
И така:

Лятото на 1914 г. В Европа тъкмо е започнала Първата световна война.
Впрочем, по това време още никой не знае, че войната е Световна, нито, че няма да е единствената такава. Всъщност историята, която ще ви разкажем, отразява тъкмо действията, с които Япония помага да се превърне Европейската война в Световна.

И така – в Европа вече воюват, а в Токио още обмислят – дали да се присъединят ли към купона и на чия страна? И след като внимателно преценяват силите на двете враждуващи европейски коалиции, японското правителство спира своя избор на тази от страните, която, както му се струва, има по-големи шансове да победи.
И значи, в кабинета на канцлера Бетман-Холвег се появява дребния и изящен японски посланик и моли да бъде отстранено едно случайно възникнало досадно затруднение – заводите „Круп“ и „Вулкан“ не позволяват на японската страна да си прибере вече изпълнените поръчки – артилерия и броня – въз основа на германския закон, който забранява да се предават на чуждестранните правителства техните военни поръчки от деня на влизане на Германия във войната. А за Япония е много важно да получи поръчките си, тъй като, както заявява с многозначителна усмивка посланикът, тя се кани, в най-скоро време, да влезе във война „с една голяма държава“.
В крайна сметка, разрешението трябва да бъде дадено от кайзера и съответно, ситуацията е сведена на Вилхелм II, който, на седмото небе от радост, нарежда незабавно да се даде на японците всичко, което поискат. Речено-сторено. Японските поръчки незабавно са изпратени за Япония. Цяла Германия ликува – ясно е, че японското нападение срещу Русия е въпрос на броени дни. На Унтер-ден-Линден възторжената тълпа заобикаля колата на японския посланик и вика „Банзай!“. Съветникът на посолството, седящ в колата, се усмихва, маха в отговор с шапка и също отговаря „Банзай!“.
И ето, настъпва знаменателната дата 15 август, 1914 г. Дребният и фин японски посланик отново се явява при Бетман-Холвег и му съобщава не съвсем приятната новина, че току що е получил нареждане от Токио да предяви на Германия УЛТИМАТУМ. Германия е длъжна незабавно да се разкара от териториите, които заема в Китай. В случай на отказ – война.

Мислите, че историята се изчерпва с това? Как ли пък не – тепърва следва най-забавното.
Работата е там, че нотата, с която е заявен ултиматумът се отличава с изключителна грубост. Която грубост не само е в пълен контраст с дотогавашните японо-германски отношения, но и по принцип изобщо не е свойствена за японската дипломация.
Когато щатс-секретарят фон Ягов внимателно изчел текста на японската нота, въпросния текст му се сторил някак много познат. Съответно, щатс-секртарят поровил малко в архивите и направил едно интересно откритие.
След което фон Ягов зарадвал с откритието си Бетман-Холвег, а то е следното – японската ултимативна нота от 1914 г. абсолютно точно, та чак до запетаите, копирала текста на крайно грубата нота, с която Германия се обръща през 1895 г. към Япония, настоявайки от нея да се откаже от Шимоносекския договор.

P.S.
Това, че кайзер Вилхелм II изпаднал в бяс при новината си е естествено. И не само той. След случая няколко германски висши и полувисши учебни заведения публикуват обявления, в които се заявява примерно следното:
„Граждани на Русия, Великобритания и Франция няма да бъдат приемани като студенти до края на войната. Граждани на Япония – никога!“

САМУРАЙСКА ИСТОРИЯ 5
orc_chieftain
БАЛАДА ЗА ПТИЧИТЕ ОЧИЧКИ

Увод.

Място на действието – Япония. Време на действието – 1591 година. Година по-рано, за всеобщо учудване, в страната внезапно е приключила Епохата на воюващите провинции. Хашиба Хидейоши, по това време вече сменил фамилията си на Тойотоми, велик министър и императорски регент, а първоначално – може би селянин, може би много низш самурай-ашигару – превзел крепостта Одавара, с което завоювал цялата страна.
Най-северната част, впрочем, останала малко недозавоювана – дотолкова, доколкото тамошният даймио, шест години по-рано (в момента когато е превзета Одавара, тъкмо навършил 23) нахлул в общояпонската политика с цялата грация и тактичност на ненавреме разбуден носорог, се поогледал - поогледал – и взел че решил мирно да се присъедини към победителя, а Хидейоши, не изпитващ особено желание да воюва там, особено с тоя конкретен и невменяем противник, взел, че му позволил.
Общо взето, те са и главните действащи лица – господин неизвестно кой владетелят на страната, Тойотоми Хидейоши, с прякор Маймунката и господин стопанинът на севера, Дате Масамуне, Едноокия Дракон.
Положението на страните, година след сключването на договора, изглежда примерно така „не мога да повярвам, че можех да го убия и не го убих, е какво пък, ще се правим, че всичко така си беше замислено още от самото начало“ и от двете страни. Тоест – съчетание на сериозна(и напълно оправдана) параноя и нежеланието да се задълбочава, защото само започни – и кой го знае къде точно и как ще се свърши?
И ето тук започва собствено историята. Работата е там, че Хидейоши бил практичен. И затова, сключвайки съглашения, решително отказвал да разчита единствено на добрата воля на отсрещната страна. А доколкото новият… васалосъюзник бил човек много сериозен и не много предсказуем, то и мерките, които следвало да се приемат, били сериозни. Така че, разпределяйки земите, Хидейоши уредил като съсед на Дате един от най-добрите си генерали – Гамо Уджисато. И го дарил там с достатъчно земя, че да не изпитва никакъв недостиг на ресурси. По това време, трябва да кажем, се носел слух, че самият Хидейоши се бои доста от въпросния Уджисато и че много не му се доверява – така че, изглежда, се е надявал, че двете страни по, някакъв начин, ще заемат една с друга. Задълго.
А през 1591 г. в главната квартира постъпва донос от Гамо – тъй и тъй, значи, Дате Масамуне, рови под него, Гамо, с цел, естествено, разширяване на територията. Васалите му подмамва и подстрекава. Въпреки разпорежданията на господин регента, който, както всички помним, заяви, че в страната ни има мир. Мир има. А не кво да е.
Трябва да кажем, че обвинението си стояло много на място – защото на семейство Дате това им бил любимият номер – да подмамят от съседите някой ключов васал, да предизвикат суматоха, съседът да тръгне срещу отцепника, сменил страната, на наказателна операция, отцепникът да помоли за помощ, помощта да се яви мигновено и тук да настъпи тотален екстерминатус на всички, тоест не само на отцепника но и на съседа, а така също на всички, които са се оказали редом със съседа и не са се сетили да избягат навреме. И всичко това чистичко така, за една кампания. В идеалния случай – за два дни(имало е прецеденти). И в хора излиза евтино. И инфраструктурата почти не страда. Така че, звучи съвсем убедително.
Но Япония е страна, в която трудно се пазят тайни(особено, ако точно до вас живее Токугава Иеясу, поддържащ активна кореспонденция с целия свят). Така че Дате разбрал за доноса почти мигновено, а разбирайки, се добрал до Киото за девет дни, че ако не и само за седмица – което, отчитайки разстоянието и принадлежността на териториите, през които трябвало да се мине, донякъде поразява въображението.
Пристигнал, и почти веднага бил приет.
Приемът бил един_вид_императорски официален, защото Хидейоши бил един_вид_императорски чиновник, само че той точно в тоя момент решавал – какъв именно. Но какъвто и да е той, да се носи оръжие на такива мероприятия били, много ясно, забранено и за това следели строго, но Масамуне някакси се изхитрил да прекара със себе си вакизаши – а за какви именно нужди, сега вече не може да се установи, тъй като оръжието, този път, отново не му потрябвало.
Въобще, явил се и се поинтересувал – абе от къде всъщност и накъде тука ме разследвате. Ами че така и така, значи, вашите съседи, Гамо, се оплакват, че им пращате отровни лъчи, тоест – пишете на васалите им писма – и ето едно такова писмо, предоставено от въпросния непристойно съблазняван васал. Дате свил рамене и поискал хартия и писмени принадлежности. Да се каже, че всичко това е въпиющо нарушение на процедурата, значи нищо да не кажем – ама на всички им е интересно. Донесли.
И Дате още тук, пред очите на всички, копирал това същото компрометиращо писмо. И показал на Хидейоши и двата документа. Не можеш да ги отличиш, нали? Добра работа. Някой знаещ го е фалшифицирал. Фалшифицирал? Най-вероятно някой от секретарите. Знаещ, ама не съвсем свой. Почеркът е копиран идеално, ама с подписа се е изложил. Е как така? Ами ей така, на цивилните документи аз, във вид на подпис, рисувам птичка-стърчиопашка. Ей такава. А на военните и… на почти военните, птичката лекичко се отличава – има очички, тоест дупки за очички. Ето и ето. Който някога е получавал от мене писма от тоя род – вземете и ги сравнете.
Сравняват ги. Точно така си е. Очички. Тоест – дупки за очички. А на компромата – няма. И така по всички точки.
Хидейоши кипнал и решил, че щом е така, то на него такива интриганти(некадърни) изобщо не са му нужни. Едни очички на стърчиопашка да не могат да нарисуват! На господин Дракона, Хидейоши казал, че е свободен и въобще неудобно се е получило, а с калиграфите-провокатори и с техните съучастници нека постъпи както иска. Е, и той постъпил, замъка превзел, територията присвоил, а главите на действащите лица мариновал в спирт и ги изпратил на Хидейоши – официално, като доказателство, че разпорежданията на многоуважаемия регент са изпълнени. А неофициално – ние тука всички знаем, кой именно ги подкокороса.
А Гамо, скоро след това, някак не съвсем удачно обядвал, сериозно се разболял и, без да се оправи, взел че умрял. Впрочем, точно за тая работа подозирали по-скоро друг един от генералите на Хидейоши – Ишида Мицунари, който пък твърде много завиждал на покойния. Впрочем, Ишида Мицунари го подозирали винаги и за всичко. И между другото – много често съвсем оправдано. Във всеки случай, когато работата все пак стигнала до война, опасния съсед, разположен баш до топките на севера, вече го нямало.
А на околните им станало малко по-ясно, защо Дате Масамуне не само пише стиховете си, но и кореспонденцията си води собственоръчно.
Да, и в коментарите към тази история се споменава, че компрометиращото писмо, всъщност, напълно би могло да си е съвсем истинско и стърчиопашката да си е рисувана лично от Дате.
От една страна – това си е много и много рискован ход. Ама от друга – нашият герой пък тъкмо с такива неща бил известен.

Автор:
Antrekot
Превод:
Orc Chieftain

САМУРАЙСКИ ИСТОРИИ 4
orc_chieftain
НЕВЪЗМОЖНО Е ДА СЕ ЗАБРАВИ

Отправяйки се на поход, синът на великия японски пълководец Такеда Шинген радостно крещи:
- Аз отивам на бой, аз забравих жена си и семейството!
Чува го татко Шинген, хваща глупавото си чедо и му тегли едно яко конско. Което завършва със следните думи:
- …отивайки на бой, истинският самурай по никакъв начин не може да забрави нито жена си, нито семейството, ЗАЩОТО ТОЙ НИКОГА НЕ МИСЛИ ЗА ТЯХ!

ФОРСИРАНЕ НА РЕКА УДЗИ

12 в., войната междуМинамото и Тайра. Войската на Минамото Йоритомо форсира рекичката Удзи. А задачата не е от лесните – тъкмо се топят снеговете, рекичката е широка и бурна, водицата е ледена, пък и от другия бряг Тайра гърмят с лъкове.
Е, за такива случаи, японските пълководци са измислили разни поощрения, които се полагат на първите пресекли реката. Първият, който пресече реката на кон, и първият, който я пресече пеша.
Пръв пресича река Удзи, на кон, Сасаки Такацуна, но тази история ще я разкажем някой друг път. А сега ще разкажем за това кой и как я пресича пръв пеша.
И значи, върви през реката самураят Хатакеяма, конят му е убит, изморен като куче, на другия бряг тепърва предстои бой… И точно тогава забелязва, че младия Огуши Шигетика също без кон, вече пуска мехурчета и въобще съвсем сдава багажа.
А доколкото той, Хатакеяма, навремето лично е надянал на младежа шапката на пълнолетието(кръстник, един вид), то по някакъв начин се чувства отговорен за него.
Така че Хатакеяма грабва младежа за яката и го изхвърля на най-близкия бряг. Който, по една случайност, е брега, където са Тайра.
Младежът се приземява на сушата, оценява диспозицията, заема горда поза и оповестява присъстващите – „Аз. Огуши Шигетика, жител на областта Мусаши, пръв преодолях река Удзи пеша!“
Летописецът специално отбелязва дълготрайният и гръмогласен смях от двете страни на реката.

ПОЛЕТ [ПО] ОСЕМ КОРАБА

Когато в сумо борецът, втурнал се уж в атака, внезапно отскача встрани, за да рухне засиленият в контраатака противник на арената, това се нарича „ясо:тоби“, което означава „полет [по] осем кораба“
Това название ни отпраща към сражението при Дан-но-ура, последната битка между домовете Минамото и Тайра, случила се н 25 април 1185 г. В хода на морското сражение, Тайра-но Норицуне, въоръжен с нагината, скочил на кораба, където се намирал Йошицуне, пълководецът на дома Минамото, с цел да лиши въпросния пълководец от живот.
Йошицуне, тъй като не бил глупак, побягнал и скочил на борда на друг кораб. Норицуне го последвал. Йошицуне скочил на борда на трети кораб. Общо, Минамото-но Йошицуне скачал седем пъти и, в края на краищата, Тайра-но Норицуне изостанал. Именно това събитие било наречено „полет [по] осем кораба“. В крайна сметка Йошицуне останал жив и спечелил сражението, а домът Тайра загубил и прекратил съществуването си.

САМУРАЙСКА ИСТОРИЯ 3
orc_chieftain


Господин регентът, Тойотоми Хидейоши, произхождал от беден самурайски(а може би и въобще от селски) род и започнал самурайската си служба от най-низшата степен – носач на сандали. При това, заради дребния му ръст, характерната физиономия и низшето си положение, получил прякора „Маймунка”.
Разказват, че когато се добрал до върховната власт, Хидейоши се обзавел с питомна маймунка. Е – относително питомна. Характерът на животинчето ни най-малко не бил нордически, а пакостлив и мизерен. Маймунчето много обичало, например по време на някой официален прием, да скочи върху някой гост, да му задигне нещо, да го замеря с боклуци, че и да го ухапе, за всеки случай. А да се отбраняваш от гадината, като се има предвид чия собственост е, както и характерното сходство, се смятало за не съвсем разумно.
Така че, собственикът на зверчето, изглежда получавал двойно удоволствие от ситуацията. Но тука, както винаги, когато иде реч за удоволствия, се случил господин дракона, Дате Масамуне, на който всички тия нови обичаи и навици хич не му паднали на душата (това при положение, че той и старите зачитал само когато му е кеф). Обаче пък не върви да се кара, за такива неща, с господин регента, особено като се има предвид, че току що са се сдобрили.
Така че, гласи анекдотът, преди поредния прием, господин Дракона издебнал момент и си поговорил с маймунището без свидетели. Едва ли, както разказват, наистина го е пердашил с бронираната ръкавица – сигурно щеше да го убие. Но нещо конкретно явно му е направил, защото след това, по време на целия прием, адашчето на регента се криело зад гърба на собственика си и мрънкало нещо нецензурно.
От което Хидейоши си извадил заключението, че с тоя човек наистина трябва да се пипа внимателно – щом даже невинния добитък, само като го види, се стряска и изпада в душевно разстройство – значи, няма какво да се лъжем, опасен си е.
Автор:
Antrekot
Превод:
Orc Chieftain

?

Log in